ЧАС ПО ИСТОРИЯ – Атанаска Иванова-Масарт

Час по история

2350 година, час по история, в училище

Тумирът разказваше на децата за отдавна отминали дни, за далечни времена, за които бе чувал от своите родители и деди. Днешните учители бяха съвременни тумири. Нашият тумир водеше час по Човек и Общество в едно обикновено училище през 2350 г. Той изглеждаше като човек извън своето време, докато връщаше децата далеч в миналото, но с модерни технологии като визуално-темпорално въплъщение. Тази техника имаше вградена функция „Морал и ценности“. Въпросните ценности служеха за база на съвременното постглобално общество. През последните близо 200 години Съветът на старейшините на Човечеството се ръководеше тъкмо от тях. Те бяха база и за новите Права на човека. Старите принципи на категоризация – религия, социален статус, пол, етнос, възраст – отдавна бяха забравени, тъй щото повече причиняваха разделянето и братоубийствата на хората, вместо тяхното обединение.

Децата слушаха и виждаха неща, които въображението им отказваше да обрисува дори. Та лесно ли е да виждаш как брат брата убива, как се леят реки от кръв, как минават години и векове на потисничество на човешкия интелект? Пък и как да разберат как едно време децата ходили на училище, но главите им били пълни със знания и факти, а сърцата – празни? В днешно време децата учеха другояче – с наблюдение и изследване на действителността и средата, с развиването на умения като личностно образование, обществено образование. Ако си добър с вътрешното око – участваш в групите по „Мечтане“, ако си добър по математика – в „Правене/конструиране“ и ако ли пък те бива за критически анализ – в „Обратна връзка“. Това последното беше ако имаш усет да откриваш дисбаланса между „Мечтане“ и „Правене“.

Днес не се налагаше учениците да прекарват години наред в училище в зубрене на факти от старо време. Акцентът беше върху развиване на  физическата и емоционалната интелигентност, уменията за работа с факти, работата в екип, уменията за директно поемане на знания и информация от действителността (благодарение  на новите технологии това беше хем лесно, хем забавно), критически анализ на информацията. А областите като еквилибриум на човека и средата, душата като част от цялото, адаптация към непрекъснати промени, работата в екип и решаването на проблеми в общността бяха неизменни хитове сред учениците.

Всичко това беше станало възможно и реално преди малко повече от 200 години, когато една голяма част от човешкото общество заминала на космическа експедиция да колонизира нови територии. И за щастие, никой от тях не се завърнал. А заминали всички шефове, мениджъри, отговорници, началници, важни клечки от всякакъв сой – политици, религиозни дейци, цели международни корпорации – научни, фармацевтични, агрохимични, и прочее „-ични“. От всяка една област на пълен контрол над човешкото общество, интелект и свободна воля. Били колонизирали всичко физическо и психическо, станало им тясно. Затова, благодарение на изобретените от тях прогресивни модерни технологии, заминали да колонизират отвъд края на Вселената. И никой не чул повече за тях.

Изведнъж светът се оказал сякаш в безтегловност на земята. Настъпил вакуум в иначе уредената социална йерархия. Наложило се гражданите да поемат сами отговорността за оцеляването си, живота и бъдещето си. Така и станало – огледали се и запретнали ръкави. Добре, че още пазели древни книги за това, кое как се прави. Отсели плявата от зърното и се захванали яко за работа.

В общественото пространство се опразнило много място след заминаването на колонизаторите – много от думите и речите те взели със себе си: комуникации и маркетинг, реклама, обслужване и управление на клиенти, частно спонсорираните научни и клинични проекти, политическите речи, религиозните проповеди, медийния жаргон… Въздухът сякаш се очистил след изстрелването им в космоса, изведнъж можело да се диша по-леко. Получил се разцвет в психиката на човечеството, чувството за увереност и оптимизъм отново покарали нагоре към слънцето след векове на словесно и психическо потисничество и стагнация.

Гражданите се захванали с най-важните проблеми – как да уредят проблема с изхранването, с жилищата, с енергийните източници. За радост, проблеми нямало реални, след като се изучили натуралните източници, които от дълги години вече били в употреба: енергиите от слънце, вятър и вода, от вулканична енергия, от произвеждането на изкуствени светкавици и други.

Отдавна икономиката била преболедувала етапа на глобализация и отново се върнала към модела на местните стопанства. Произвеждало се планирано количество необходими стоки, а не никому ненужни стоки. Потребителите не купували абсурдни количества от некачествени и евтини, или пък скъпи луксозни стоки, понеже имали остро съзнание за цената, платена от Земята, нито търсели да увеличават консумацията, за да насърчават икономиката. Тези отживелици били ярък пример в историята какво да НЕ правят модерните консуматори. Принос за това имало гражданското обучение през целия живот, чрез изграждането на осъзнатост на връзката човек-природа. Днес ресурсите се използваха премерено, осъзнато и многократно – рециклирането останало в миналото, от него богатство натрупали много корпорации, но ефектът за природата бил много слаб, а сметката за гражданите – солена.

Със заминаването на колонизаторите отлетяла и агро-химическата промишленост. Това драстично повишило качеството на живот на хората, макар че в началото изминало доста време, докато се научили отново да поемат отговорност за собствената си храна и да възстановят загубеното знание как да произвеждат екологично чиста храна. Храната вече не беше имитация, а съдържаше истинска слънчева енергия. Обществото постепенно подобрило здравето си като цяло. Връзката им с природата се подобрила и знанията им как да живеят в природата без да я увреждат, се развили на особена висота. Колонизираната земя в миналото била освободена от множеството настроени и изоставени от колонизаторите масиви със застроена земя. Съборени били строежите, покриващи плодородните в миналото земи. Земята отново започнала да диша свободно. Навсякъде било осеяно с еко кооперативи, произвеждащи храна и стоки за потребителите.

Децата днес прекарваха половината от обучението си на открито, на полето, където развиваха връзка със земята, която ги хранеше. Изучаваха всички местни растения и техните хранителни и медицински приложения. Струваше им се странно, че в далечното минало учениците ходели „на ферма“ от училище само веднъж годишно, сякаш на музей. Не разбираха какво по-важно са учили техните връстници преди, което да е по-важно от връзката с живота и средата. Днес разчитането на природата беше лесно – не се нуждаеха от сателити за предсказване на времето, защото можеха да виждат в очите на природата и да предсказват с по-голяма точност какво ще е времето. Умението да се слуша и вижда природата правеше сателитите излишни. Информацията беше там, извън рамките на „строгата наука“, която се базираше на статистическо моделиране до голяма степен.

Днес гражданите гледаха към бъдещето с голяма точност, защото те самите го създаваха. Всички граждани и общини, всички активни групи и обединения се събираха ежеседмично, за да решават текущите проблеми и да създават сценарий за бъдещето такова, каквото обществото го искаше. И както в училище, имаше три работни групи – мечтатели, създатели и коректори, и трите работещи заедно, а не независимо едни от други. Процесът не спираше и беше отворен за участие на всички граждани. Местните общини само приемаха решенията, взети по време на тази работа. Те бяха задължени да ги прилагат, щом веднъж са гласувани от обществото. Избори нямаше, защото гражданите участваха сами в работата.

Интересно е да кажем, че престъпници почти нямаше в днешни дни. Ако имаше някой, то наказанието му беше да работи и в трите групи едновременно, което изграждаше силно отношение към обществените проблеми, участие в живота на обществото, ангажираност, които рядко допускаха връщането на престъпника към злодеяния. Най-закоравелите престъпници биваха връщани в училище, където биваха превъзпитавани дълги години от децата, и тествани от тях непрекъснато, докато докажат на практика, че са развили необходимите ценности, за да живеят в обществото. Най-тежкият тест на края беше по доброта, разбиране и съчувствие, каквито децата владееха най-добре. Не е лесно да излъжеш едно дете, ако ги нямаш в действителност. Особено когато те тестват по системата „учене чрез правене и можене“, а не по системата на зубрене. А на най-закоравелите престъпници се налагаше наказание пожизнено да се грижат за група до десет деца, останали без родители, сираци, докато ги изучат, отгледат, възпитат до тяхното пълнолетие, а и дълго след това. Това със сигурност развиваше у престъпниците достатъчно отговорност, креативност и ценностна система, които им позволяваха отново да станат уважавани членове на обществото.

Ценностите, моралът, етиката и философията в обществото бяха на особена почит и се съблюдаваха с ясното съзнание за тяхната важност. Отдавна нямаше религии – след заминаването на колонизаторите човечеството бе решило, че институцията Църква е отживелица и служела за създаването на повече проблеми, отколкото решавала. Вредно било също, че всеки индивид делегирал своята отговорност на Бога и респективно Църквата, и никой не искал да поеме отговорност за собствения си живот. За щастие, с колонизаторите заминали и по-голямата част църковни служители. В резултат останалите земляни преосмислили своите нужди от Църквата. Знаели от древността, че лозето не иска молитва, а мотика. Днес всички знаят, че животът, земята, космосът – всички те съдържат Бог в себе си, Бог е навсякъде, в теб и мен. Ние всички сме малки частици от Бога и трябва да живеем в хармония със себе си, със всичко и всички около нас, за да сме единни с Бога. Това, което дори само един човек прави, засяга всички останали косвено, а така също тъканта на цялата вселена. Днес хората престанаха да търсят Бог тук и там, защото разбаха, че той е и в тях, и навсякъде. Тогава те дадоха израз на вътрешния мир и любов, насочиха ги навън към другите. Грижата за себе си значеше и грижа за останалите, както и обратното.

Колонизаторите бяха отнесли със себе си алчността, кариеризма, надпреварата и непрекъснатото съревнование, празните приказки – и слава Богу! Много проблеми бяха решени с тяхното заминаване, нещата тръгнаха в правилната посока, напредъкът беше видим навсякъде в обществото. Човечеството бе научило ценен урок от миналото, за който бе плащало с цената на много кръв цели 2000 години.

Този урок по история нямаше как да бъде преподаден като обикновен урок от учебника. Той трябваше да бъде разказан от тумир, за да бъде усетен и осъзнат с необходимото послание в него. Фактите трябваше да се знаят, но също така и да се осмисли цената за човечеството, отговорността, която поколенията носеха към себе си и към идващите след тях. Посланието на урока бе предадено и добре прието, защото децата почувстваха благодарност, че живеят днес и сега, в това общество, окрилени да летят към бъдещето и с действията, които предприемаха днес, да пазят бъдещето на онези, които идваха след тях. Това беше умението на тумира – с разказите от миналото да показва пътя към бъдещето.